Стамболов след Стамболов. История, политика и памет

На 6 юли 2025 г, се навършват 130 години от смъртта на Стамболов. По този повод Ви предлагаме откъс от книгата на историка Стефан Дечев „Стамболов след Стамболов. История, политика и памет (1895 – 2020)“

Не може да се отрече, че макар големият търновец, вън от всякакво съмнение, да се е превърнал в личност с общонационално значение, в държавник № 1, ролята на неговите съгражданини за „реабилитацията“ му и почитането на паметта за него е твърде съществена. Тук си струва само да припомним първоначалните импулси на Великотърновския университет и конференцията, организирана, макар и с много трудности, през 1984 г. Към тях можем спокойно да добавим дейността на Клуба на великотърновци в София в края на 80-те години, както и родовата среща, организирана през юли 1990 г. Оттук нататък идват интелигенцията, политическите партии, държавните институции, които през 1994 и 1995 г., при новите условия, дори по време на правителствата на Л. Беров и Ж. Виденов, а и при участието на „Мултигруп“, но и на огромното мнозинство български историци, превръщат Стамболов в държавник № 1 и го поставят непосредствено до Левски.

Можем да кажем, че в случая със Стамболов автентичността на свидетелствата в хода на времето не се проверява или потвърждава. Създава се дори впечатление, че най-недоказаните партизански легенди, свързани с неговия живот и дейност, по-късно получават най-широко разпространение. Дори през последния период, когато важността на личността му се засилва и интересът към нейното романизиране от писатели нараства, тези легенди стават особено търсени и подходящи за целите, които си поставят самите писатели. Поради естеството на художественото произведение те са особено атрактивни, доколкото биха били по-впечатляващи и за читателската аудитория. В случая това важи за добре познатата ни история за срещата с княза и двата пътя – към Дармщат и Свищов; гостуването при Олимпий Панов и предотвратяването на замесването му в заговор; мъжкия плач за приятеля Олимпий след неговата смъртна присъда и разстрел; отмяната уж на най-тежкото наказание на майор Коста Паница; думите за това как българският народ няма да му прости за Фердинанд, и редица други.

Тези недоказани истории имат най-различни места на функциониране и разпространение – от претендиращи за академичност трудове, през романи, до изявления на политици и държавници по време на отбелязването на Стамболови годишнини.
Освен легендите, в разказите за живота и дейността на Стамболов се съдържат и определени основни „филтри“ според различните политически и идеологически пристрастия, както и според актуалната политическа конюнктура. Например възпоменанията в началото на XX в., както и тези от 1910 и 1915 г., минават без споменаването на конфликта Стамболов – Фердинанд. Напротив – подчертава се обстоятелството, че покойникът е този, който е довел княза на българския престол и е спомогнал за утвърждаването на династия в страната, с което е направил първата крачка към независимостта и провъзгласяването на съществуващото вече Царство. След Първата световна война обаче стремящите се към извайване на позитивна памет за Стамболов подчертават конфликта му с Фердинанд и търсят отговорността на двореца за неговото убийство. Ала тези, които настояват да поддържат негативната памет за Стамболов, се концентрират върху факта, че първият регент е този, който е направил избора на Фердинанд. Неговите привърженици обаче ще използват като своеобразен „филтър“ разкаянието му на смъртния одър, за да нарисуват образа на признал грешката си и изкупил вината си държавник и българин.

През последните няколко десетилетия Стамболов играе важна роля в конструирането на една нова версия на българската националната идентичност, различна от наратива на комунистическия период. И тук отмяната на 9 септември и 7 ноември, съответно като национален и официален празник, обявяването на 6 септември и 22 септември за официални празници, както и дебатите всяка година около националния празник 3 март са все видими доказателства за това. Не бива да пропускаме също, че целият разказ за Съединението, който в момента официално господства, почти се доближава до една стамболовистка историографска версия за случилото се, леко коригирана от каравелистки разказ, конкретно около самото Съединение.

Може да се постави и въпросът защо в една исторически селска страна честта да бъде държавник № 1 в националния пантеон, се пада на търновеца Стамболов, а не на роденият в с. Славовица, Пазарджишко, Стамболийски? Мисля, че за това има поне две много сериозни обяснения. В годините на комунистическия режим до 1989 г. Стамболийски е единственият български държавник, който присъства с положителен знак в дирижираната казионна памет. И макар да е използван и за отправяне на критики към режима от едно опозиционно и дисидентско мислене, той все пак се оказва не толкова подходящ за контекста на 90-те години и ситуацията в посткомунистически условия. Явно при новия контекст е необходимо държавникът да е бил нежелана фигура по време на предишния режим. Той се налага да отговаря и на едно ново разбиране за национализъм и държавен суверенитет, което да отграничава страната от Русия. И в този случай Стамболов се оказва по-подходяща личност. Макар и двамата да не поставят под съмнение ценности като Европа и Запада и да обръщат гръб на Изтока, по-съдбоносните времена с оглед на тази дилема, в които живее Стамболов, видимо си казват думата. Не на последно място, Стамболийски идва от селото, а от 60-те години на XX в. България е вече градска, както и мнозинството от поколенията, родени оттогава насам. В този смисъл освен национализма, съчетан с европеизъм, и противопоставане на Русия, на тези генерации в условията на прехода видимо импонират и държавното строителство и осъществяващата се капиталистическа модернизация при Стамболов. В двете десетилетия между началото на 90-те и края на първото десетилетие на новия XXI в. две поколения израстват с идеята, че капитализмът и глобалният пазар нямат алтернатива. В този смисъл осъществявалият капиталистическа стопанска модернизация Стамболов е някак в крак с времето. Всъщност към момента, когато пиша тези редове, българският политически спектър реално е лишен от стамболовисти и е с „остатъчни“ земеделци.

Това сякаш обяснява факта, че Стамболов е спечелил едно сравнително „честно състезание“ през последните три десетилетия. Вече многократно стана дума, че когато се говори за политици и държавници, които са били водачи в партизански смисъл, те стават част от колективната памет едва когато с тази им позиция не може да бъде злоупотребено за частнопартийни цели.

Горните расъждения ме карат да подчертая, че принадлежността на Стамболов към една градска българска фамилия от 50-те – 70-те години на XIX в. по своеобразен начин импонира на вече градска България след модернизацията. Показателни в онзи контекст са и имената, с които са кръстени 11-те деца на Стамболови. Те категорично демонстрират как растящият национализъм, засилващата се борба за самостоятелна Църква, появата на комитетите не пречи на увлечението по градската мода и градската култура с гръцки привкус с цел да бъдат очертани ясни граници с по-недодяланото селско минало. Тези имена са Киряки (Кина), Анастасия, Замфира, Теофана (Фина), Елисавета, пак Теофана, Танас, Иван, Стефан, Кера, Мара. Остават живи само Анастасия, Елисавета, Иван и Мара. Въпреки незавършената Одеска духовна семинария Стамболов се очертава като продукт на една изцяло градска култура, за което свидетелстват и съвременници. П. Пешев си спомня как около подготовката през 1876 г. на въстанието в Първи революционен окръг заедно с брат си Стефан Пешев (обесен след въстанието в Севлиево) отиват в Горна Оряховица и се виждат със Стамболов. По този повод радославистът коментира: „Последният (23-годишен) намерихме в една низка къщица, седнал на миндеря, обут в потури и фермене, и пишещ. Личеше по умния му и жив поглед, по интелигентното му лице, по чистите му ръце, по разговора му, че това не беше селянин, но образован гражданин, който се прикрива в селско облекло. Като излязохме от къщата, брат ми пришепна: „Този е Стефан Стамболов (курсивът – на П. П.), апостолът на Търновския възстанически окръг“.

––-

По случай годишнината през целия юли издателство „Просвета“ предлага книгата на Стефан Дечев „Стамболов след Стамболов. История, политика и памет (1895 – 2020)“ с отстъпка.

Източник: https://offnews.bg/