Нощно кафене

Вървях към любимото си кафене. То нямаше име и минувачите го наричаха просто „Кафето на ъгъла“. Обитателите на квартала му казваха „Баш Ъгловото“. Това беше заради разположението му с вход и изход към две улици в изпъкналата триъгълна фасада на сградата, в която се намираше, малко след площад „Бански“. Беше само през едно помещение на едно друго много популярно за времето си кафене „Македония“ – точно на ъгъла с бул. „Мария Луиза“ откъм Централната баня*.

Кафенета и аперитиви в София колкото искаш, но по-известното в района от „Македония“ и „Кафето на ъгъла“ беше Арменското кафене. Истинското му име всъщност беше „Самсун“ и беше дадено от съдържателя му – известният арменец Минасян, бежанец от турските кланета. Тези две градски кафенета бяха сред най-атрактивните заведения в центъра на София от началото на XX век. А моето любимо, в ъгловото здание, не беше посещавано от обичайната навалица, защото не работеше през деня.

В ъгловото помещение липсваха витрини, а до входната врата малко нелогично бе монтиран голям прозорец – вероятно е някога е било скромен портиерски апартамент. През този прозорец кафеджията и жена му виждаха кой от клиентите му завива от улицата, изкачва трите високи стъпала и отваря вратата, за да влезе.

Отвън единственият опознавателен знак за кафене, и то откъм едната улица, беше ръждясалата по краищата бяла чаша от емайлирана тенекия. Имаше и изрязано от медна пластина огромно зърно кафе, което беше вече позеленяло от въздуха. Счупваше дизайна на тази инсталация, защото беше малко несъразмерно спрямо бялата чаша. Двата знака висяха на една къса, ръждива верига и се поклащаха със скърцане дори при най-лекия вятър.

До вечерта старата врата, която се ползваше за официален вход, стоеше заключена. Но скриеше ли се слънцето, съдържателят на кафенето господин Яков Крайски, евреин емигрант от далечна Одеса, вадеше от джоба си огромен ръждясал ключ, забождаше го в бравата и превърташе стържещия механизъм. След този ритуал, нощният живот за посетителите се считаше за открит.

Питах се защо този човек работи само нощем, но така и не намерих отговор. Очевидно съдържателят на това малко помещение работеше през деня на друго място, а кафенето му бе нещо като хоби. Кога спеше този човек – не знам. Освен за нощните кибици, сред които бях и аз, това кафене служеше за помощен център за сънародниците му бежанци, които пристигаха периодично с нощните влакове.

Веднага щом стъпеха на Централна гара, те се втурваха за справка към Ъгловото кафене, за да разберат как да си намерят подслон. Търсеха, естествено, евтини квартири за седмица или споделени стаи в мизерните хотели наоколо. Последното – ако бежанците имаха планове да се закотвят в града за по-дълъг период от месец, а не да хващат влака за Франция или Германия.

Главният информатор за свободните сиромашки стаи беше една румънка от рецепцията на хотел „Македония“, който се намираше буквално на двадесетина метра от ъгловото кафене на Яков Крайски. Румънката често притичваше с информация за свободните стаи. Хвърчащите листове, които оставяше на жената на кафеджията Илонка Крайски, бяха преписвани в мазен халваджийски тефтер. При нужда сборникът се отваряше, четеше и по него се инструктираха нуждаещите се какво да правят, къде точно да отидат и най-важното – кого да търсят, за да се устроят още същата вечер.

Посетителите, които идваха редовно, бяха странни нощни птици. Имаше един нисък мъж, с голяма широкопола шапка и червен шал, който винаги идваше пръв и оставаше почти до изгрев. Големият му нос се подаваше под шапката и под него вечно димеше цигара. Бях му дал прякора Вечния фас. Веднъж даже го гледах как вади и пали поредната цигара. Димът се насочваше към малкото прозорче до входа и политаше право към звездите и луната. Магия!

Имаше един друг образ, който винаги ходеше с бели дрехи. И на него бях дал прозвище Белия генерал. Не знаех дали е с такъв висок военен чин, но бях чувал, че и той е емигрант, дошъл в София след войната. Прякорът му се беше появил от първоначалното ми впечатление покрай жестовете, маниерите и поведението. Отлично му лепваше.
Веднъж Белия генерал вдигна стола си и го пренесе до моята маса. Кимнах учтиво да заповяда. След минути започна да ми разказва, че бил много близък приятел и помощник на фотографа Чертков. Кой е този Чертков не знаех.

„Също и на Валентин Булгаков – последният секретар на писателя граф Лев Толстой. С тях двамата съм бил в имението Ясная поляна“ – казваше той. Чувайки за Толстой и Ясна поляна, се сетих кои са хората, за които разказваше. Посещавал гравитиращото около писателя общество много пъти. Имало дни, в които с часове разговарял с великия писател.

„Знаеш ли как позираше Лев Толстой за нашите снимки?“, попита на следващата вечер Белия генерал. Не знаех, но бях любопитен. – „С нежелание, ето как. Обикновено фотографът Чертков и колегата му изчакваха Толстой да отиде до пощенската кутия, която преливаше от кореспонденция от цял свят. Пишеха му какви ли не хора – от поклонници до чуждестранни писатели и поети. Та двамата го дебнеха да извади всичко и да го занесе в зимната си градина. Там изчакваше чая си и чак тогава сядаше да отваря и да чете писмата. Тогава идваше моментът за нас. „Какво да правя сега“ – питаше писателят. – „Нищо! Моля Ви, нищо не правете графе, не ни обръщайте внимание, няма да Ви се пречкаме“ – разказваше Белия генерал, припомняйки си как са се суетели докато нагласят триногата на апарата.

Почерпих новия си приятеля с един двоен коняк. Той отпи и продължи да разказва: „Толстой винаги се отнасяше с недоверие към фотографията, наричайки я „типичната голяма глупост на богатите господари“. Че той, драги ми приятелю, дори избягваше сесиите по заснемането, защото ги смяташе за изключително досадно занимание. После, често по детски, се възхищаваше на снимките на Чертков“- спомняше си Белия генерал, докато сърбаше кафето.

„Граф Толстой изключително дълго разглеждаше материалите заедно със секретаря си Валя (Булгаков**). Двамата се възхищаваха на донесените от мен или Чертков фотографски картички, оформени със ситна къдрава рамка и залепени върху дебел картон“ – продължаваше да разказва той.

Слушах сладкодумните истории на моя нощен приятел и се опитвах да си представя великия писател и лицето му, познато от снимките към романите. Образът му оживяваше и внимателно разглеждаше с лупа всяка своя снимка.

Представях си тези всичките картини, а една нощ човекът с белите дрехи донесе и доказателството – седна до мен и показа два картона с малки снимки увити в черна хартия и вестник.

„Ето това исках да ти покажа – фотосесия на писателя Толстой. Заснета е от нас и публикувана за преиздаването на сагата „Война и мир“ от 1903 г., но в Америка. Графът беше придирчив и трудно избираше най-подходящата поза за тази книга. Искаше образът му да е най-доброто снимано досега. Запазил съм тъкмо тези неща от много време, те оцеляха през доста премеждия. Мъкна ги с мен чак от Одеса“ – заключи Белия генерал.

Пипнах тази реликва и сякаш ме прониза ток – за секунда пред очите ми преминаха всички герои на Толстой от романите му: Наполеон, касапниците на битките от „Война и миръ“ Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражения, влакът, който блъска Ана Каренина и какво ли не още.

След някое време Белия генерал замина за Франция. Получих от него една-единствена пощенска картичка, адресирана до ъгловото кафене. От нея разбрах, че се е установил в Марсилия и работи като таксиметров шофьор. Повече никога не чух нищо за него.

Точно към два часа в кафенето обикновено влизаха двама братя продавачи на вестници. Един от посетителите винаги ги питаше кой вестник носят – вчерашния или днешния. Получаваше един и същ отговор и от двамата: „И двата имаме, кой искаш?“

Оставяха няколко броя на съдържателя и излизаха. Винаги казваха, че при нас е по-пълно и от чакалнята на гарата, преди да затворят вратата и да потеглят към близкия публичен дом, на чийто портиер продаваха контрабандни пури. Понякога денем виждах единия от братята да работи като ваксаджийче на площад „Бански“, та се чудех кога ли спи този страдалец.

Всякакви образи минаваха нощем през Ъгловото кафене, но не повтаряха, защото не бяха нощни птици като нас. Вероятно влизаха случайно, забелязвайки отвън през малкия прозорец, че в помещението свети. Просто бяха любопитни. Понякога обаче нарочно минаваха телохранителите на македонските дейци Димитър Ляпов или Борис Сарафов, за да проверят има ли наоколо врагове и безопасно ли е за шефовете им. Ляпов и Сарафов по това време бяха известни с участието си в заговора за убийството на султан Абдул Хамид II, последният владетел на разпадащата се Османска империя.

Покрай македонците имаше доста инциденти и дори страшни случки. Излизащите от съседното кафене „Македония“ комити и революционни дейци обикновено бяха разделени на фракции и люто се караха на улицата. Понякога в тъмното проблясваха ножове, вадеха се револвери и след два-три изстрела на тротоара се търкаляха жертвите на тези разправии.

Полицейските инспектори душеха наоколо и често влизаха в кафенето на ъгъла, за да проверят не се ли крие някой убиец там, а и да поразпитат за свидетели. Обикновено нищо не намираха, но подобни случки разваляха обстановката на спокойният нощен живот, между чашите кафе и аперитиви, и вгорчаваха настроението на обичайните посетители като мен.

От българските писатели, артисти и художници, които се мяркаха в прословутите кафенета „Македония“ и „Арменското“, никой не се отбиваше редовно при нас в Ъгловото. Изключение беше единствено ранобудният Елин Пелин, който няколко пъти влизаше рано сутрин. То нямаше и къде другаде да се отбие в този час.

Някои от присъстващите го разпознаваха и му викаха: „Добро утро, Чичо Тано у шантано!“, а той се усмихваше и отиваше до прозореца да наблюдава сутрешните минувачи.

Нередовен посетител беше тютюневият бос Крум Чапрашиков. Той беше редовен клиент на съседното кафене „Македония“, но влизаше да провери има ли някой от неговите сиромашки приятели, на които редовно плащаше борчовете, та да оправи и тези сметки с кафеджията господин Яков Крайски. Обичайно сутрин рано нямаше такива и той кимваше и излизаше. Понякога дълго говореше с Крайски, накрая отваряше портфейла си и оставаше няколко банкноти на тезгяха. Предполагам даваше малко пари за няколкото самотни майки с деца от бежанците, чиито мъже се бяха споминали в България и жените бяха овдовели и безпарични.

Така течеше животът по това време – тъжен, весел, безпаричен, опасен или безгрижно лежерен, пълен с нощни забавления или драми, с непознати веселяци и дяволити странници. Влизаха и излизаха от живота ми едни за кратко, други оставаха в сърцето ми вечно, съдбата кръстосваше пътищата ни и ни разделяше.

Много не оцеляха – водачът от ВМРО Димитър Ляпов загина в лагер през 1941 г., Борис Сарафов беше застрелян заедно с Иван Гарванов от Тодор Паница. Лев Толстой, на 82 г., тайно напусна имението Ясна Поляна. Казват, че е предприел това пътуване, за да стигне до България, където имал много поклонници. Това според дъщеря му Александра Толстая, която пише в спомените си, че са решили да посетят нашата страна.

Търговецът и благодетел на македонските сиромаси из София Крум Чапрашиков си отиде от този свят доста млад през 1934 г. Семейството нощни кафеджии Илонка и Яков Крайски оцеляха разделени – той в мъжки еврейски трудов лагер край Ихтиман от 1940 г. до края на войната, тя в друг лагер някъде из Пирин планина. През 1946 г. решиха да се изселят в Израел, където доживяха до дълбока старост.

След много години всичките кафенета, някои хотели и улици на това място щяха да изчезнат от картата на града след бомбардировките. На мястото им щяха да построят сградата на ЦУМ и околните паркинги.

Всичко е преходно, но снимките, запазени в нечий албум, остават спомен завинаги.

* Двете кафенета и улиците ще изчезнат по-късно и на мястото им ще се построят сградата на ЦУМ и околните паркинги
** Валентин Булгаков – последният секретар и помощник на Лев Толстой в имението на писателя
Източници:
„Неизвестният Толстой в архивите на Русия и САЩ“ изд. 1996, САЩ

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците „Ръкавелите на стария полковник“ и „Стъпки…“. Книгата „Стъпки…“ може да бъде закупена в книжарниците „Български книжици“, ул. „Аксаков“ 10 и „Нисим“, бул. „В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Източник: https://offnews.bg/