Когато се срещаш с „малки подлеци“: грешката на Зеленски

Не за първи път ми се случва аналитичен текст на френски, за да ме извади от онова състояние, което Имануел Кант самоиронично нарича „умствена дрямка”. 

Още докато гледате, както американският президент и неговият вице разфасоват Владимир Зеленски в Белия дом ми беше ясно, че му е точно планирана „мечка”. За пропусналите военна служба ще обясня, че това е когато група войници покрият с одеяло някой войник и започват да го бият.

Но през цялото време ме измъчваше един въпрос: не направи ли този Зеленски някаква грешка тук? Не им помогна ли да му метнат одеялото и да го набият?

„Малки подлеци“

И тук в живота ми се намеси редакционен коментар на авторитетното консервативно френско списание „Льо Поан“. В него Тръмп и Ванс бяха описани като „petits voyous” . Това, разбира се, е авторитетно-консервативен начин точно това издание да каже „малки подлеци”.

И… ми просветна. Разтърсен и изваден от умствената дрямка, разбрах каква е грешката на Зеленски: В момента, в който видях, че е на гости на мутри (авторът предпочита това определение, б. ред.), той трябваше да си смени софтуера в главата и съответно да промени поведението си. Всички пак и той е живял през мутренските 1990-те години в град Кривой Рог, тогава известен със своите улични банди и мутри, и има съответния опит в общуването. Дори аз, макар и да странях от тези среди, натрупах огромен личен опит между 1995 и 2005 година при близки срещи от третия вид с мутрите. Неговият опит не би трябвало да е по-малък.

Зеленски няма как да е смятал, че отива на гости на приятели. Знаел е, че и Тръмп, и Ванс го мразят лично. Логично е да е мислил, че влезе при съюзниците: все пак личната омраза е едно, а съвместната работа – съвсем друго. Когато съюзниците му метнаха одеялото и започнаха да го бият, Зеленски очевидно мислише следното: „Добре. Тия не са ми приятели. Не са ми и съюзниците. Но ще се отнасям с тях като с представители на Просвещението – т.е. като към хората, които мога да убедя с аргументи и факти”. Това и само това обяснява безпомощното му говорене, покривано от крясъците на “ petits voyous“ , с числа и примери в опит да ги убеди, че на Путин не може да се вярва .

Грешка. В момента, в който разбираш, че си в компанията на мутренски бос и на неговите биячи – изхвърляш всяко Просвещение през най-близкия прозорец. Мутрите са тежко примитивни, ирационални, ритуални същества. Всичко е лично и „уважението” е над всичко останало. Затова при тях спазването на ритуала е важно, а не конструирането на рационален аргумент.

Наръчник „Как да се държим правилно в Белия дом“

Всеки следващ евентуално посетител на Белия дом в момента си дава сметка, че може да попадне в това положение. Ето защо е много важно всички потенциални посетители да знаят какво да правят в момента, в който домашните минат в режим „petits voyous” .

Първо, още с влизането започваш да благодариш. Дали преди това си бил благодарил на американския народ и поради това до 33 пъти (както Зеленски беше) – това не се брои. Брои се личната благодарност, точно сега, лично към шефа, пред неговите биячи, макар че гледащи те са лоши през изящно нанесената си очна линия. Ами, питате, ако все още няма за какво да му благодаря лично на това? Винаги има. Най-малкото – все още не е наредил да отвлече жена ти и все още имаш този брой зъби, с които си пристигнал.

Второ, никога не противоречиш. Ако имаш ядрени оръжия – можеш да си позволиш деликатна поправка на казаното от боса, както направиха и Макрон , и Стармър . Ако нямаш ядрени бойни глави – налягаш си парцалите. Казваш нещо тежко подмазващо, като например: „Убеден съм, имайки предвид благородния характер на нашия дом, че в бъдеще ще имаме още много срещи, на които ще имаме възможност да се уточним по този въпрос”. Така хем няма да изглеждаш унизен, хем няма да помогнеш на „petits voyous“ да ти метнат одеялото и да те набият пред целия свят.

Трето – не прекъсваш нито боса, нито който и да е от биячите му. Търпеливо изчакваш края на бръщолевенето и тогава, отново благодарейки за вниманието, което се отделя на въпроса, изказваш своята теза – облечена така, че да не изглеждаш, че противоречиш на боса.

Четвърто – носиш шарени дрънкулки като подарък за боса. Е, не всеки може, като Стармър, да извади от джоба си лична покана от истински крал – но нещо такова трябва да има. Част от ритуала е.

Разбира се, в обкръжението на всеки бос на „petits voyous“ съществуват и редица собствени, само техни си ритуали. Навремето, например, при среща с Чаушеску трябваше поне веднъж да го наречеш „великия кондуктор”, с Мао – „великия кормчия”, с Ким – „великия вожд”. В случая с боса Тръмп е задължително поне веднъж да кажеш, че той е „единственият човек на планетата, който може…” – и да си мислиш нещо гръмотевично, с което да намекваш за неговата богоподобна същност. „Да постигнем световен мир в цялата Слънчева система”, напр.

Какви хора превзеха Белия дом

Да, не е приятно. Но е за предпочитане пред това, „petits voyous“ да ти навреди. Затова дори ядрени държави като Франция и Великобритания направиха тези дни. Все пак накрая не само оставаш жив и със същото количество зъби, с което си започнал разговора, но може и да постигнеш подписването на някаква хартия, която ти е важна.

В нашите дни Белият дом не е свърталище нито на нашите приятели, нито на нашите съюзници, нито на представители на Просвещението, способни да участват в разумен разговор и да пазят рационални аргументи. Белият дом – домът на американския народ – е превзет от „petits voyous“ . Съобразявайте се!

*  Този коментар изразява лично мнение на автора и може да не се съвпада с позициите в Българската редакция и на ДВ като цяло.