Война и мир – въпроси и отговори

Автоинтервю на Манол Глишев

Въпрос: Коя е най-важната тема за Европа днес?
Отговор: Руско-украинската война.

В.: Кой би трябвало да искаме да я спечели?
О.: Украйна.

В.: Защо?
О.: Защото Украйна е като нас: макар и несъвършена, но все пак демокрация. Защото Украйна не нападна никого, а беше нападната и то още през 2014. Защото преди Украйна нападната от Русия бе Грузия. И защото, ако може, Русия ще нападне и други държави – най-вероятно Естония, Литва, Полша или нашата България. Русия заплашва редовно. И си има списък с „неприятелски“ нации.

В.: Но не предизвика ли Украйна нападението на Русия?
О.: Не. По всички точки на международното право Украйна е суверенна държава, която искаше и още иска да влезе в НАТО и Европейския съюз, точно като България. Или като Грузия през 2008. Украйна си има международно признати граници, включващи Крим и Донбас, а Русия заедно с Америка и Великобритания беше формален гарант за точно тези граници на Украйна. Украйна съществуваше горе-долу нормално, когато през 2014 бе нападната от руски военни без опознавателни знаци в нарушение на международното право. А и приказките в стил „Ти ме принуди да те ударя“ са от репертоара на насилниците и лъжците.

В.: Но не тормозеше ли Украйна своите малцинства – рускоезични и българоезични?
О.: Не. Тези твърдения се появиха едва по време на руското нападение и то само от проруска страна. Те са част от руските оправдания за войната.

В.: А войната не започна ли като опит на рускоезичното население на Украйна да се освободи от властта на Киев?
О.: Не. Такъв опит от страна на населението нямаше. Имаше обаче руска антиукраинска пропаганда, военно-патриотични проруски лагери за младежи, и – както вече посочих – руски военни без опознавателни знаци в Крим и Донбас.

В.: А Русия няма ли право да се тревожи от разширяването на НАТО и ЕС на изток, към нейните собствени граници?
О.: Не. На първо място, трябва да се придържаме към принципи, към международното право, а не към разказа на насилника. Войната е изхвърлена от Европа в 1945. Самото започване на война е престъпление. Колкото до НАТО, това никога не е бил нападателен, а само отбранителен съюз. И всъщност преди затягането на режима на Путин около 2004 г., НАТО, ЕС и Русия дори си сътрудничеха и имаше флирт, приказки как Русия можела също да се присъедини към двата блока. Америка и Европа донякъде вярваха на Русия, а и руското ръководство преди Путин беше по-приятелски настроено към НАТО и ЕС. Всъщност ЕС и до днес не е особено агресивен към Русия, като до съвсем скоро различните държави в ЕС имаха различно и колебливо отношение към руската агресия срещу Украйна. Отделна тема е, че колкото и да се тревожи от каквото и да е разширяване, нито Русия, нито друга държава има правото да напада съседна суверенна нация, само защото тази нация е решила да се присъедини към някакъв съюз. В крайна сметка, Русия иска да продава газ и нефт в същия Съюз, но ако може – и да го обвинява в какво ли не, докато сама напада европейски държави.

В.: Значи НАТО, ЕС и Украйна имат право на всичко, а Русия – на нищо, така ли?
О.: Русия имаше правото да бъде нормален, конструктивен член на международната общност. Русия имаше правото да преговаря, разговаря и спори с чуждите правителства и съюзи, за каквото си поиска. Русия имаше правото да продава своите полезни изкопаеми, да печели добре от това и да влага парите например в благополучието на собственото си население – в пътища, болници, училища, нови технологии, в институции, които образоват гражданите ѝ или пък защитават правата им и така нататък. Русия имаше правото да кандидатства или пък да не кандидатства за членство в НАТО и Европейския съюз. Като всички останали европейски нации. Русия дълго време беше уважавана нация.

В.: Как така Русия бе уважавана, след като Западът се погрижи тя да изгуби Съветския съюз и държавите от бившия Източен блок?
О.: Никой не мразеше Русия и руснаците. Комунистическите режими в Източна Европа фалираха поради лошата си икономика. СССР и Източният блок се разпаднаха относително безкръвно и повечето източноевропейски нации се включиха в ЕС и НАТО, след като изградиха повече или по-малко успешни пазарни икономики и що-годе действащи демокрации. Русия беше част от всичко това, нейните лидери като Горбачов и Елцин бяха разбирани и добре приемани.

В.: Но не е ли Русия велика сила, империя, с която останалите трябва да се съобразяват, а не да ѝ казват какво има и какво няма право тя да прави?
О.: Разбира се, че не. Целият ред в Западна Европа от мига на падането на нацизма през 1945 се крепи на мир, отказ от война, поддържане на демокрация, опит за хуманно комбиниране на пазарната икономика със социални държави и отказ от империи, колонии и сфери на влияние, а напротив – при съобразяване със суверенитета дори на най-малките нации като Люксембург. През това време Съветският съюз и Източният блок се опитваха да функционират с централна, държавно планирана икономика и при признато ограничен суверенитет на отделните държави. Втората система фалира през 1989-1991, а първата оцеля. Новата, модерна Русия формално стана република и федерация с избори, конституция, демокрация и комбинация от частен и държавен сектор. Русия не е империя, а обикновена нация, която има всички международноправни права и задължения като останалите суверенни държави в Европа. Настояването за някакъв специален статут, съобразяване от страна на другите или „право“ на война в името на интереси (каквото право не съществува), лишават Русия от легитимност и вредят на всички страни наоколо, включително и на самата Русия. Впрочем, само Русия все още не се е отказала от колониите си в Азия, за разлика от другите бивши европейски колониални сили. Великобритания, Франция, Нидерландия, Испания и Португалия отдавна не владеят колониални империи. Само Русия продължава да стиска останките от колониалната си империя от Урал до Тихия океан. Но не успява да създаде просперитет за народите на Сибир.

В.: А защо никой не коментира например войните, водени от американците, а само тези, водени от Русия?
О.: През последните няколко дни феновете на Русия вече са фенове и на американските войни, така че путинистите, които всъщност никога не са имали реален морален проблем с насилието, вече нямат дори и преструвки за такъв. Отделно, този тип въпроси като „а вие защо биете черните“ се наричат отклоняване от темата. Уотабаутизъм. Също отделно, Европа всъщност никога не си е падала особено по военните приключения на Америка и въпреки доскорошните сърдечни отношения, между Вашингтон и европейските столици имаше спорове и критики кога е редно и кога – ненужно да се водят скъпи и невинаги морални военни разходки. Основното разбирателство между Европа и Америка беше, че войната е преодоляна, изхвърлена и забранена именно в Европа. За да не се повтарят трагедии като Първата и Втората световна. Америка и Европа не нарушиха този принцип. Наруши го точно Русия.

В.: Добре, значи Украйна има право да се отбранява, а Русия няма право да напада. Но, обективно погледнато, има ли Украйна реален шанс да отблъсне нашествието?
О.: Има. В 2014-2022, по време на първата вълна на руската агресия, Украйна беше в доста лошо военно състояние, но успя да спре настъплението на противника. В 2022, когато Киев бе нападнат, Украйна първоначално издържа сама и това ѝ донесе международна подкрепа. Ползвайки тази подкрепа, Украйна успя дори да си върне част от окупираните територии. Оттогава минаха три години и с променлива чужда помощ от оръжия и пари Украйна загуби много невинни граждани, но успя да създаде стабилен фронт и дори да мине в настъпление директно на руска територия. Украйна има нужда от доставки на оръжие и пари, но се справя достатъчно впечатляващо срещу три пъти по-многобройния противник, който дава огромни жертви. При достатъчно голяма помощ, Украйна има всички шансове да отблъсне изцяло противника от своята международно призната територия и да преговаря за мир при изгодни условия.

В.: Защо Украйна да преговаря за мир след неизвестно колко дълъг конфликт и още много украински (и руски) жертви, а да не преговаря веднага?
О.: По четири причини. На първо място целта на украинската власт и армия е да освободят все още окупираните украински земи и население. Преговаря се по-успешно от позиция на силата. И на второ място: ако преговаря за мир сега, Украйна ще получи едно краткотрайно примирие, което ще се е оказало в изгода само на противника. Бъде ли примирието сключено докато руските войски все още са на украинска земя, това ще накара руското ръководство да реши, че Украйна е самотна, изоставена и може да бъде нападната отново, за да ѝ се отнеме още територия. Украинските власти разбират това и не могат да го позволят. Затова те просто са длъжни да продължат активно да се защитават и да настояват за още оръжие и пари, така че да имат с какво да отблъснат нашественика от своя територия. Така че обвинението във войнолюбие към Украйна и приятелите ѝ е издевателско. На трето място: руското нашествие е доказано изключително жестоко, разрушително и безчовечно. Цивилното украинско население под руска власт бива системно тероризирано и това е доказано. Буча, Ирпен и Мариупол са ни пред очите, за разлика от лъжите на Русия за някакви украински жестокости. Украинската държава и нация искат да освободят своите съграждани в международно признатите си граници от това безсмислено и покъртително страдание. Това е нормално намерение и не противоречи на международното право. Най-сетне, защото докато безнаказано воюва с Украйна, руското управление преценява цяла Европа като слаба, беззащитна и неподготвена за самоотбрана. Тази преценка кара Путин и хората му да вярват, че могат безнаказано да нападнат и други европейски държави с цел възстановяване на Съветския съюз и Източния блок – както споменах, Естония, Литва, Полша или България. Воювайки, Украйна косвено защитава и тях, защото отклонява руски резерви от други направления.

В.: Може ли реално да бъде предотвратена руската атака срещу Европа?
О.: Колкото по-късно, толкова по-трудно. Времето е важен фактор. Със сигурност Русия разбира езика на силата. Разполагането на войски и техника по източната граница на НАТО е силен сдържащ фактор. Русия твърдо не вярва в отстъпките, дипломацията и протокола, с които самата тя си служи само за заблуда. Отстъпките тя приема за слабост и това я окуражава към нова агресия. Това е особеност на руската политическа култура, която трябва на всяка цена да се разбере. Правилният подход към Русия с цел избягване на насилието е качване на мизата заедно със самата Русия. Повече войски, повече сдържаща сила, втвърдяване на тона, заемане на самоуверени позиции, разяснителна кампания за нуждата от самоотбрана сред европейските населения. Плюс все по-сериозно въоръжаване и инвестиции в Украйна. Само такъв твърд подход може да накара Русия да спре да воюва и да поиска истински мир, а не само краткотрайно примирие.

В.: Но няма ли точно такъв подход да ожесточи Русия?
О.: Напротив. Както казах, точно досегашната недостатъчна твърдост вече ожесточи Русия. В съветската епоха руските власти не атакуваха Западна Европа заради твърдия тон на западното лидерство.

В.: Тоест на американското лидерство. Длъжна ли е Америка непрекъснато да защитава Европа?
О.: Беше. Всяка свръхсила, която държи на този свой статус, има международни ангажименти, съюзници, специални отношения. Разбира се, при зачитане на националния суверенитет. Ако руснаците мислят за западния или демократичен свят като за някаква империя, то тази предполагаема империя или по-точно система от народи си има, тоест доскоро имаше неформален хегемон. Лидер. И това беше Америка, неслучайно наричана „световният полицай“. Америка поддържаше ООН като инструмент на легитимност, НАТО за сигурност в Европа и система от съюзи с Австралия, Япония и Южна Корея в Тихия океан. Позицията на хегемон на две мрежи от съюзи поставяше Америка в силова и престижна позиция, позиция на авторитет по целия свят. С подкрепата, доверието и взаимоизгодните връзки с множеството си съюзници, Америка се бе превърнала в доста убедителен гарант на мира, демокрацията и свободния пазар в няколко големи световни региона. Без да е съвършена и без да е непобедима, тази американо-европейско-тихоокеанска система под относително добронамереното лидерство на Америка създаде епоха на просперитет и отдалечаване на войните в много страни. Сега, когато обаче Америка едностранно се отказа от тази своя позиция и сама наруши положението си на хегемон и световен полицай, се получава опасен властови вакуум, в който опасни, агресивни диктаторски режими искат да водят регионални войни, за да изградят свои собствени сфери на влияние. Европа е длъжна да поеме по собствената си източна граница функциите, които Америка изостави. Европа вече търси ново лидерство. А това неминуемо ще доведе до тревога сред американците след години, когато те установят, че Обединена Европа е създала конкурентна военна сила. Тоест Америка плащаше висока цена за положението си на хегемон, но наградата бе мир и търговия. Докато резултатът от отказа от хегемония за Америка ще бъде изолация, несигурност и загуба на пазари. За нас, европейците, също предстои труден период на адаптация и реорганизация. Трябва да бъдем бързи и готови на самоотбрана. Но не бива да губим надежда. Може би някой ден с Америка отново ще сме приятели и съюзници.

В.: Не е ли Европейският съюз една прекалено вегетарианска, прекалено зелена, прекалено мека, твърде левичарска, излишно либералничеща сила, загрижена за дължината на краставиците, опасно разрешаване на евтаназията, правата на имигранти, които не могат да се интегрират в нашата светска култура и дефиниране на несъществуващи полове? Тоест – не е ли Европейският съюз опасен за нашите души, за нашата идентичност?
О.: Първо, част от тези теми дойдоха в Европа от Америка. Второ, част от тези теми биват експлоатирани и преувеличавани от Русия с пропагандна цел. Трето, тези теми може и да изглеждат неприятни или дори шокиращи, но са далеч по-малък проблем от въпроса за директната руска война в Украйна днес, а утре – може би и в други страни, включително в България. Нека първо се погрижим за мира. Нека подсилим Украйна и източните си граници, нека принудим Русия да поиска действителен мир, а чак после да се тревожим дали прайдовете са културен проблем. Страхът от духовни и културни опасности е разбираем, но за да има идейни борби, първо човешкият живот трябва да бъде защитен. Държавите ни трябва да са в безопасност. Едва когато този въпрос на живот и смърт бъде решен, ще има смисъл да се заемаме с вътрешните си спорове. Да не говорим, че ако някой ни пълни мозъците с памук и пропаганда, това е Русия, така че опасността за душите идва оттам. И консерваторите, и либералите трябва да оцелеем заедно, защитавайки една и съща свобода.

Източник:https://offnews.bg/