„Вие избрахте пътя на огъня… огнени воини, на които епохата е предопределила да воюват в последната битка за красотата… Чувството за красота ще отвори вратите на бъдещето…“

Това е цитат от приветствие на Людмила Живкова към участници в първата асамблея „Знаме на мира“, мащабното пропагандно начинание на късната соцдържава. Тази година след няколко месеца стават 45 години от него (на 16 август).

В „100 въпроса за тоталитарната държава“, проектът на Клуб  Z, посветен на осмисляне на близкото минало, обясняваме днес какво представляваше „Знаме на мира“, как се появи, защо, колко време просъществува.

Социалистическата принцеса

По някаква неясна причина и до днес подходът към Людмила Живкова, дъщерята на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, е някак романтичен, приповдигнат, с идеята за разграничението от останалия партийно-държавен елит на Народната република България. Елитарна, обвита в тайнственост, гледаща в бъдещето, меценатка (с парите на държавата) на творци и артистични кръгове, инициаторка на редица (мегаломански) проекти…Людмила Живкова, често наричана, социалистическата принцеса, е онзи персонаж, който се появява във всеки презадоволен елит на авторитарно управление, което все повече се чуди как да се увековечи.

Колкото и през годините тя да е описвана с едва ли не ореол – допълнително увеличаван от особеното излъчване, обличане, говорене и обстоятелства около ранната ѝ смърт, тя не е кой знае колко оригинален образ. Традиционните елементи са налице – ориентирана към изкуствата персона, възвишена, самата лишена от кой знае какви ярки таланти и впечатлена от псевдоизточна мистика. В конкретния случай с дъщерята на Тодор Живков – от Елена и Николай Рьорих.

Късната соцепоха на много нива е белязана от инициираните от Людмила Живкова проекти – за много, много пари, на фона все по-задъхваща се планова икономика, растящ дефицит и трупан външен дълг. Но показващи едно фалшиво напудрено лице на България пред света. Сред тези проекти са изхвърлянията по честванията на 1300 години България. Както и проектът за детската асамблея „Знаме на мира“. Който е мащабно пропагандно мероприятие по замисъл, насочено към външния свят.

Далечната цел на тази асамблея е да се събират даровити деца от цял свят – от всички континенти, които да се картотекират и да се следи как се развиват, като се предполага, че те винаги ще са свързани със страната ни. Така България е трябвало да си изгради световно лоби.

 

Откъде се появява идеята

„Вдъхновението“ за асамблеята отново идва от Рьорих  – бъдещето, което принадлежи на творящия човек, идеята за естетическото възпитание, пътят на огъня, победата на светлината и т. н., и т. н. в една смесица от мистични прозрения, амбиции за световната култура и прогнози за човечеството. В някакви тълкувания идеята за „знамето на мира“ идва от изтока, от Тибет. После е развита в пакта Рьорих (наричан още пакт на Знамето на мира ), който е като международно съгласие за закрила на паметниците на културата. Пактът е иницииран от Николай Рьорих и подписан на 15 април 1935 година във Вашингтон от представители на всички държави членки на Панамериканския съюз. Има и знаме с червен кръг на бял фон вътре с три по-малки червени кръга, то трябва да виси над всяка културна институция като неутрална и защитена и по време на война, нещо като Червен кръст за културата.

Как започва

1979 година е обявена от ООН за Международна година на детето и това е търсеният повод за стартиране на „Знаме на мира“, пълна с интернационален патос. Организацията е под ръководството на Людмила Живкова, която освен първа дъщеря е и министър на културата по това време, по-точно председател на Комитета по култура. Първата  асамблея събира 2500 деца от 77 страни.

До 1990 г., когато асамблеите, всички представителства в чужбина и т.н., се закриват след промените и падането от власт на режима на Тодор Живков, се провеждат още три издания на „Знаме на мира“ – през 1982, 1985 и през 1988 година, както и четири срещи на децата от цял свят. В тях общо вземат участие деца от 138 държави, най-широко посетена е последната асамблея от 1988 г., тя има и разклонение в Приморско, където децата от различни държави са настанени в Младежкия лагер.

Людмила Живкова умира през 1981 г., малко преди 39-ия си рожден ден, и така напрактика присъства само на първата асамблея. Твърди се, че идеята първоначално била да има само един път „Знаме на мира“, но поради големият успех на мероприятието от 1979 г. то се провело още три пъти. Дали е заради успеха, или като периодично държавно възпоменание за рано починалата дъщеря на Тодор Живков, е трудно да се каже.

През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител на мира“. Покрай „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др.

 

Символите

Българското „Знаме на мира“ – както и пъровизточникът, също има много символи. Запазена емблема, която е разпространявана навсякъде в страната през пропагандната машина, и става добре познато особено за поколението, което расте през 80-те години на миналия век. На него земното кълбо е изобразено като полусчупена черупка на яйце, вътре две пиленца.

Сдобива се и с добре известния на по-малко младите поколения девиз, който при всеки удобен случай учениците трябва да скандират: „Единство, творчество, красота“. Има химн на асамблеята, камбани и въобще много символика. Малко преди да бъде открита първата асамблея с трудов ентусиазъм и голям напън – за 30 денонощия, е завършен Монументът „Знаме на мира”. На него са изложени камбани, подарени от децата от различните държави – участнички. Комплексът „Камбаните“ все още съществува, макар и в по-малко бляскаво състояние като голяма част от камбаните все още там, в по-нови времена има и още попълнения. Огромният, изграден предимно от бетон, парк-комплекс се намира в землището на село Бистрица и в непосредствена близост до южната дъга на Околовръстния път на София. Проектът е дело на скулпторите Крум Дамянов и Михаил Бенчев, архитектите Благой Атанасов и Георги Генчев и инж. Антон Малеев. Бетонният монумент в центъра му е с височина 37 метра, състоящ се от 4 вертикални пилона, ориентирани според посоките на света и  спираловидна композиция от две полусфери, където са разположени част от камбаните. Около този основен монумент в кръг са поставени редица много по-малки бетонни структури, върху които са закачени камбани, дарени от различни държави. При откриването на монумента са сложени седем камбани, които са символ на седемте континента. Българската камбана, разбира се, тежи точно 1300 кг. Направена е от Вежди Рашидов.

В основата на монумента има барелеф с образа на Людмила Живкова. Уточнението – поставен е след смъртта ѝ

Ето и малко от обръщението на Людмила Живкова към участниците в първата асамблея, без коментар

„- Вие избрахте пътя на огъня… огнени воини, на които епохата е предопределила да воюват в последната битка за красотата… Чувството за красота ще отвори вратите на бъдещето…

– Махнете времето на егоизма, невежеството и страха… Създатели на новия свят, не се страхувайте да пишете творец с главна буква.

– Днес сте хиляда, а утре зад знамето на мира ще тръгнат милиони.

– Всеки има право да бъде творец в асамблеята „Знаме на мира“. С кръстосани ръце, преобразени в огненопламтяща птица феникс, помнете – вие избрахте пътя на огъня, който е безсмъртен.

– Нека  зовящата  мощ  на  Красотата,  Истината  и Мъдростта  обедини  сърцата  ви  в  името  на  сътрудничеството и общото бъдеще на човечеството.“

Като витрина

„Знаме на мира“ е създадено като витрина на процъфтяващия социалистически строй, по собствения му разказ за пред света – лъха на изобилие, участниците – особено чуждестранните, са обгрижвани, не са лишени от нищо, чуждите гости, журналисти – също. Дъщерята на Людмила Живкова, Евгения, преди години казва, че майка ѝ даже не искала да има акцент върху партийните символи и настоявала децата от соцстраните да са без червените си връзки. Идеята била чрез асамблеите да бъдат създадени контакти, които да доведат до нова форма на сътрудничество в световен мащаб, а децата да се превърнат в посланици на народите си. Без каквито и да било идеологии. „Майка ми настояваше децата от социалистическите страни да бъдат на събитията без пионерски връзки. Но не успя да се пребори. Дори пред мен чух дядо ми да й казва: „Моля те, нека поне тези пионерски връзки да останат“, обяснява Евгения Живкова.

Или поне идеологиите са били умело прикрити и така добре вършещи целите си, под знамето на мира. А комбинацията на мир, деца, изкуство, обединение, свобода без изисквания – е като добре измислена формула за успех и оправяне на имиджа в света на 80-те, на студената война и невидимата, но осезаема, ядрена заплаха и непрестанното говорене за разоръжаване. Формулата също така удовлетворява и мега(ломанските) амбиции на Първата дъщеря.

Опитите за възстановяване

През 1999 година по повод 20-годишнината от първата международна детска асамблея „Знаме на мира” се създава Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира”, която е неправителствена организация, регистрирана в обществена полза и е продължител на идеите на „Знаме на мира” и чийто инициатор е Евгения Живкова.

 

Опитът за въстановяване не успява да се развие по-нататък.

Честита ви детска асамблея „Знаме на труда“!

Ето и какво разказва кореспондентът на Клуб Z в Брюксел МОМЧИЛ ИНДЖОВ за последното издание на „Знаме на мира“ през 1988 г., от което има преки наблюдения като преводач в нея.

„Скъпи деца, скъпи гости, позволете ми да открия четвъртата детска асамблея „Знаме на труда“!

Тази грешка на езика направи през юли 1988 г. първият български партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Това се случи при тържественото откритие на събитието в НДК.

Смехът в залата се чу отчетливо, макар и за кратко. Др. Живков веднага се поправи и каза „Знаме на мира“. Но вечерта по телевизията бе излъчена правилната версия. Клип от оригинала не открих никъде. Но всички, намиращи се в зала номер 1 на НДК на този ден – а тя бе препълнена – могат да го потвърдят. Такъв гаф трудно се забравя.

 

Само след няколко месеца – на 8 декември, др. Живков щеше да поздрави българските студенти с техния празник 8 март. Този клип поне го има в интернет.

Четвъртата асамблея „Знаме на мира“ се оказа и последна. Всъщност през юни 1989 г. се състоя юбилейна миниасамблея по повод 10 г. от първата. Но това бе слаба работа.

За тези асамблеи, създадени от Людмила Живкова, е писано много „за“ и „против“. Моя милост ще разкаже лични спомени като участник в четвъртата асамблея в ролята на преводач.

Още от пролетта в СУ „Климент Охридски“ се появиха обяви, че се набират преводачи за предстоящата детска асамблея. Говореше се, че плащали добре (както се и оказа впоследствие).

Кажи-речи половината студенти от Факултета по класически и нови филологии (ФКНФ) се кандидатирахме за преводачи. Впоследствие мнозина бяха отсети – най-вече кандидатстващи с английски и френски език.

Не така стояха нещата с такива като мене, които знаят испански. На тази асамблея имаше масово присъствие от Латинска Америка, при това делегациите от тези страни бяха многочислени – средно между 15 и 25 души. Дори се оказа, че испаноговорящите кандидати не достигат – имаше норматив по един човек на петима гости, или нещо от този род. Т.е. ако една делегация е от 20 души, преводачите трябва да са четирима. Емисари обикаляха всякакви вузове и издирваха хора, завършили испанската гимназия или научили испански в Куба. Доколкото знам, нито един от нас, знаещите испански, не е бил отхвърлен.

С наближаването на асамблеята всички одобрени преводачи бяхме привикани в специално съдадения за целта щаб. Той се помещаваше във Висшия икономически институт (ВИИ) „Карл Маркс“ – днес Университет за национално и световно стопанство (УНСС) без име.

В началото ни обясниха, че др. Тодор Живков се съгласил да изпълни горещата молба на българските деца да стане патрон на асамблеята. След което заедно с моя приятел Иво Иванов си представихме как децата плакали, падали на колене, а стотина заплашили със самоубийство, докато Тато не склонил.

Разбрахме също, че международното положение, както винаги, е нараснало. Малко преди асамблеята американците по погрешка свалиха с ракета ирански пътнически самолет над Персийския залив. Живият още аятолах Хомейни нареди всеки иранец да убива американци, където ги срещне.

Съответно делегацията от САЩ поиска извънредни мерки за сигурност и отказа да бъде настанена с останалите участници в Студентския град. Отцепиха им цял етаж, охраняван от спецчасти, в японския хотел, или „Витоша-Ню Отани“ – днес „Маринела“.

Останалите ги настаниха в т. нар. детско градче. Това е оградена част от Студентския град, на една спирка преди Зимния дворец.

Уж тези асамблеи бяха създадени, за да срещнат деца от целия свят. Според справочниците на четвъртата такава се събрали деца от 135 държави.

Да, ама не, както казваше покойният колега Петко Бочаров. Още преди започването на асамблеята ни бе обяснено, че определени делегации не трябва да се срещат помежду си. Повтаряше ни се и всяка вечер на „оперативката“ след приключване на дневните мероприятия. Това създаде доста главоболия на организаторите, които постоянно трябваше да извършват промени. Всичко това ставаше в резултат на претенции, проявени от самите делегации.

Запомнил съм част от тези забрани:

Така например делегацията от Иран не искаше да се вижда с тази от САЩ заради сваления самолет и с тази от Ирак, тъй като двете страни тогава все още воюваха помежду си.

Делегацията от Куба, един от чиито преводачи бях, също не желаеше да се среща с американците.

Не можеше по никакъв начин да се допусне среща между представителите на ГДР и тези от ФРГ или от Западен Берлин, който имаше специален статут и откъдето бе дошла отделна делегация.

Всички арабски делегации заплашиха, че ще напуснат асамблеята, ако дойдат представители на Израел. Но не си спомням дали дойде някой от Обетованата земя.

Децата от Северна Корея (2 на брой) пък не трябваше да се срещат с никого. Очевидно Пхенян бе изтълкувал като подло предателство перестройката в СССР, която течеше точно тогава.

Постоянно възникваха недоразумения с автобусите, с които ни откарваха до центъра на София или до други места за различни мероприятия. Там също се спазваше забраната, за да не попаднат две враждуващи помежду си страни в един и същи автобус.

Забраните бяха твърде учудващи предвид факта, че делегатите на асамблеята бяха от леви организации – от социалдемократи, през комунисти, до маоисти, троцкисти и откровени сталинисти. Включително тези от западните страни.

Проблеми се появиха още при пристигането на делегациите. Така например децата от Либия носеха ножове като част от униформите си – изцяло в зелено, в съзвучие със Зелената книга на Муамар Кадафи. Стана огромен скандал, след като на летище „София“ ножовете бяха конфискувани. Чу се, че когато децата си заминали обратно след асамблеята, ножовете им били върнати.

Специално за асамблеята Студентският град, по-специално Детското градче, се сдоби с европейски вид. На всеки етаж имаше дежурен сътрудник, разбирай ченге. При запушен канал, което си беше нещо обикновено, реакцията беше незабавна и проблемът се отстраняваше за минути.

В столовите, в които според студентския хумор, обикновено се сервирало месо на животни, починали от естествена смърт, пращеше от изобилие. Имаше поне три вида месо. Явно се бяха съобразили с мюсюлманите.

Разчу се случаят с колега преводач на една от арабските делегации, който излъгал хората си да ядат свинско. Номерът щял да мине, ако в този момент не се появила делегацията от друга арабска държава и някой от нея разпознал месото. Майтапчията бе изхвърлен на минутата.

В барчетата имаше „Кока-Кола“ в бутилки. Тогава преобладаваше „колата“ от машини, доста обилно разредена. Дори бирата беше студена – също голяма рядкост. Твърд алкохол обаче нямаше. Тогава действаше въведеният у нас по почина на СССР „сух режим“, макар и в доста по-мек вариант.

Реки от алкохол се лееха в „Цецо Спасов“ – дискотека „Цветан Спасов“, която беше най-култова през онези години в Студентския град. Други освен гостите на асамблеята там не се допускаха. И я нямаше характерната за останалото време на годината тъпканица.

В крайна сметка един ден всичко свърши. От закриването си спомням, че Владко (Владимир – бел.ред.) Живков – синът на Тодор Живков, едва не падна от подиума, от който четеше прощалното послание. Очевидно беше много пиян. Ченгета бързо го закриха и не видяхме много от картината.

Гостите си заминаха. Много деца обещаха да се видят отново в София след три години – на такъв период се провеждаха асамблеите. Не се получи – режимите в Източна Европа се сринаха, а заедно с тях и техните начинания. Асамблея „Знаме на мира“ по едно време май беше възстановена от Жени Живкова, ама в много по-скромни размери. И държавата не хвърли луди пари за нея.

Лично аз спечелих 120 лева от работата ми като преводач и си изкарах царски почти месец на море, тъй като през пролетта бях ударил добра печалба на „Тото 1“ с прогнози за футболни мачове в Англия.

Проектът „100 въпроса за тоталитарната държава“ е ориентиран към младежите от посткомунистическото поколение на България. Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.