Така дойде времето на политиката – тази в спорта и тази, която се намесва в спорта. Президенти на клубове бяха назначавани от политици и се сменяха според силните на деня и техният дневен ред. Мениджъри играеха дребни и големи финансови игри, гледайки своите интереси, докато стадионите буренясваха, базите се разпадаха, а националният отбор се превръщаше в аутсайдер, в който играчите ставаха все по-безпомощни и депресирани.

Зад събуждането на българския футбол вече нямаше план или стратегия. Появи се примирение, апатия и странно чувство за несменяемост.

Чехите имат един легендарен спортист – Емил Затопек – бегач на дълги разстояния. Сигурен съм, че по-възрастните ни зрители знаят това име. Давам този пример, защото всяка генерална промяна не е спринт, а дълго бягане, в което много внимателно трябва да прецениш силите си, да имаш желязна стратегия и перфектна физическа и психическа подготовка. И да не се мислиш за равен на боговете, защото имаш восъчни крила.

Емил Затопек е легенда за световния спорт – в своята родина е „Спортист на годината“, „Спортист на десетилетието“, „Спортист на века“. 18 пъти световен рекордьор, четирикратен олимпийски шампион, абсолютно непобедим от нито един атлет на планетата в продължение на цяло десетилетие.

След края на кариерата му го попитали – Каква беше вашата тайна в бягането? А той отговорил с едно изречение, което важи не само за спорта, но и за успеха в живота: „Един атлет не може да бяга с джобове, пълни с пари. Той трябва да бяга винаги със сърце, пълно с надежда и съзнание, пълно с мечти“.

В момента няма нито мечти, нито надежда. А това понякога означава, че състезанието е завършило. Но все пак е важно как един спортист преминава финала и как ще бъде запомнен – като от 17 ноември 1993-та или като от 17 ноември 2023-та?